Добро утро! Или лека нощ! Два часът е. Жена ми е в командировка - трябва да бъде във Враца в 8 сутринта. Аз съм в ролята на компаньон и личен шофьор. Не че се натискам, но общественият транспорт между градовете в Северна България е просто приказен. С влак би ѝ отнело 7-9 часа, с автобус - незнайно колко - просто в Плевен слизаш и се надяваш на връзка. Въобще не искам да ѝ причинявам подобни емоции.
Та така, в три и половина, след литър кафе, потеглихме. Човекът е човек тогава, когато е на път! е казал поетът. За мен това време е откраднато щастие - няколко спокойни часа на разговори и съпреживявания със жена ми. Без деца, ежедневни проблеми и преследване на часовника.
Спряхме да закусим на едно ОМВ. Жена ми си взе някакъв сандвич с месо, аз - вегетариански. Е, има и малко сирене в него, но си затворих очите - другите предложения бяха съвсем неразумни, а не ми се караше на солети или сухари.
Пристигнахме навреме. Жена ми замина да си върши работата, а мен домакините настаниха в една стая с интернет, където да си разпъна лаптопа и да работя. Към обяд ми донесоха чинийка със соленки.
Изглеждат малко, но засищат много. Донесоха ми и чинийка със сладки, която любезно приех, но оставих настрани.
Към четири и половина, жена ми приключи с работата си. Хайде към къщи. По средата на пътя, спряхме в Обнова. За всички от Северна България, това е до болка познато селище - спирката на всички междуградски автобуси. Капанче до капанче, дим на кебапчета, кюфтета и традиционните крайпътни манджи. Напазарувахме вечеря и вече много гладни - натиснахме газта към дома.
Към боба моите хора имаха и кюфтета, аз - половинка домат. И една малка ракия, която почти успя да ме приспи докато ям. Не помня как си легнах, бях изморен до смърт.
